Отдавна не бях виждала цяла група от млади хора толкова весели и щастливи. Всички те се усмихваха, докато си общуваха, изглеждаха пълноценно. Те бяха с увреден слух и говор, но комуникацията с жестове изглеждаше безпрепятствена и някак естествена, по-раздвижена. Прииска ми се да мога да им кажа нещо, въпреки че само минавах край тях, но не знаех езика им. Изглеждаха пълноценни и удовлетворени от това, което са. Радваха се изключително много, трудно ми беше да разбера защо точно, но беше заради тях самите - че успяват.
Твърде лесно и глупаво е да сме тъжни; какво на мен толкова ми е дотегнало, какво съм се загрижила. Почувствах се безплътно там до тях, както често напоследък - като призрак, който всеки миг ще се разтвори в пространството. Просто не стоя така силно, отчетливо и сигурно, а на вид съм здрава и силна. Загубвам се, някъде другаде съм, иска ми се да замина отвъд. От мен е изтръгнато всяко доверие, всички реакции прекалено са остри. Всичко се е случило по цивилизован начин, не е бил брутален, но последствията още никой не ги знае. Затова няма как да се отдам, много е студено отвътре. Засипана с пясък, и той и тя ме гледаха хладно