Родител съм от 7 години, но не мога да нося отговорност за децата на другите и да бъда родител на толкова много деца. Днес детето ми се разплака за това, че майка му толерира други деца за негова сметка. Не можах да му обясня защо другите родители са така бездушни и не биха възпрели детето си да не бъде егоист. Минути по-късно синът ми ме "застреля" в гръб с пластмасов куршум от автомата си. Обвини ме за пореден път, че обичам всички други деца, а него - не. Той още не може да се поставя на мястото на другото дете, може да споделя играчките си, но не можа да понесе, че негова играчка беше унищожена. А другото дете толкова искаше и не можах да му разваля кефа, просто купувам нова. И родителят на детето си замълча, той не каза на своето дете както казвам аз на моето: "Не разваляй чуждите играчки". Омръзна ми детето ми да не разбира защо това се случва. Той ще разбере само колко безсърдечни са възрастните. Как да му кажа, че хората са безтактични и не си представят какво причиняват с мълчанието пред днешните малки поразии на децата си. Който не милее за чуждо дете, как ли го прави за собственото си, може би съм некомпетентна майка, не знам. Не искам забавлението на едно дететнце да се превръща в бедствие за друго. Но има и такива възрастни - могат да се зарадват, само когато някой друг плаче. Това детето ми го преживява, потрошената играчка, не иска обаче все той да е “готиният пич” дето майка му на другите помага... да му развалят нещо. Другите родители обаче и те помагат моето дете да бъде мило и услужливо, или той е просто безсилен. Той знае, че останалите също имат желания като неговите и по-различни също, че той не е център на вселената, но другите не го знаят. И той простестира срещу това, срещу тяхната егоцентрираност, която не могат да преодолеят и се държат така, все едно само те са деца, или само те имат деца. Толкоз ли е трудно да се проумее, че отговорността за децата ни и за нас самите си е наша. Не е държавна грижа! Не ща сега да споменавам и как родители си представят все още, че личният им лекар е отговорен за здравето на децата им, за храненето им дори! Или пък училището – за възпитанието им, или обществото – за развитието им. Как може да се оставя отговорността на някой друг.

 За първи път осъзнах колко добре възпитано е моето дете, колкото див и неконтролируем и неуважителен да изглежда. По-добре мен да не уважава или мрази. Поне означавам нещо за него, за разлика от други родители, към които детето им няма да се обърне дори за помощ, а ще дойде при мен. Видях колко са нехайни и подивели от строг контрол и хрисимост чуждите наследници. Послушността има друго, грозно лице. Послушанието е превърнало цялата действителност в това, което е. Пазете се, синът ми утре може да застреля вас. Ще кажа, че отговорността е чужда.