в него, както споменах, живеят Българските Блогери. оживили са се тези дни. занимават се с вътрешния си свят (блогери от женски пол неизменно) - затворени врати, липси, бягства, бира, хаос с рецепти, sail away, broken, мъжът преди, плажове, брюнетки цели рафтове, кей!, светофари, бира, испански са им диалозите.
векове след мен казват нещо.
и торти правят без захар. 
  агресорки са. както и трябва да бъде. притежават собственост.
    от мъжки пол (пишат добре, но оставят усещане за стерилност, предпазливост, отдръпнатост, тарикатлък. разбирачи на всичко и всеки) - само външния свят ги занимава. много ми харесва как се чудят как не работят fair trade принципите, и върхът е: защо така има балами, които употребяват хималайска сол, след като се намират по-изгодни оферти. целият външен свят от аляска до индонезия ги занимава, изключителна страст. само някакво цинично алтер его все се събужда с различни послевкусове и след друга woman with a difference.
 а колко време са изгубили да съчиняват статии с тези, подтези, анти- и контра -тези. млади хора го правят това с такова усърдие и аргументация. 
   но пък живота си не променят. не го променят. плюс това не искат.. все едно трябва себе си да променят, пък нали са незаменими, свръхинтелигентни и най-вече последни инстанции. всеки трети е лекар, астрофизик и финансист едновременно. аз искам понякога просто да ми поговорят за себе си обикновени неща, като добри стари съселяни. много критични в ла манча. враждебни. информативни са, но повече - аналитични.
 "сам не мога ли да преценя, че ти да ми казваш или анализираш" и нещото, което кажеш, ако мине през условията им за коментиране, бива категорично отречено или те нападат, аргументирано пак. освен ако не си някой от привилегированите им дружки. обективност имали. комплексари. освен критични, биват и иронични, и също така правят обзор на другите. и все имат извинение за какъвто и вариант на поведение да прилагат.. никой досега не каза, аз съм виновен, защото: 1.2.3.
наскоро видях в материалите на двама господа подобни на моите писания. ядосвам се, защото дори и 1 термин някой да е употребил преди теб, изглежда все едно си заимствал твоя текст, ако си пропуснал да забележиш неговия. 
естествено, и мъжете и жените биват четени. хората обичат някой да им пише за собствената си реалност. защо. защото... (колко много по-луди от мен има - е голямото им успокоение)
 не обичат да бъдат тревожени. искат да избягат от тревожните мисли, защото тревогите причиняват болести, нерви, или изискват някакво реално действие. 
не обичат някой да говори за обективната реалност тук и сега
защото тя на никого не се харесва.  

  този коментар го открих сред множество други под една статия, няколко месеца след като съм написала постинга, на човекът са му направили впечатление същите феномени: 

Отначало се заинтригувах. И се зачетох, с най-доброто намерение да изчета всички коментари. И ги четох внимателно и подробно докъм средата, включително с ровене из Гугъл отвреме-навреме за проверки и съпоставки.

Но оттам нататък само ги прегледах по диагонал. Не защото отведнъж ми стана безинтересно (напротив) – а защото ми стана тъжно.

Не че коментарите не струват – точно обратното, безкрайно увлекателно е да проследяваш отделните позиции и техните различия и нюанси. А и преобладаващата част от коментарите очевидно са дело на ерудирани и грамотни хора, не са от ония плоски черно-бели изцепки, с които са пълни повечето дискусии на религиозни теми (и които ме дразнят неимоверно).

Стана ми обаче тъжно, защото си помислих колко човешка енергия е изразходвана за този дебат.
И колко е общото време (ако щете, в човекочасове), през което човешки интелект е бил впрегнат да дири и формулира аргументация по една такава тема.
И колко време и усилия са били предварително необходими на явните познавачи на религиозните догми и писмени източници, за да развият точно този тип специализирана компетентност.

След това се помъчих да си представя колко подобни дискусии са се случили, се случват, и предстои да се случват на родната ни планетка. И какъв ресурс е бил (и ще бъде) изразходван за тях.

И се помъчих да си представя как би изглеждал светът ни днес, ако целият този ресурс беше отишъл за решаване на конкретни, реални проблеми. За научаване на нещо, за създаване на нещо. Пък даже и за мечтаене.

Всъщност, по-горе не се изразих точно: не ми стана тъжно – стана ми страшно. Затова изгубих желание да чета нататък.