навън съм с децата, изморила съм се. сядам да си почина и си казвам, че ще ме довършат, когато вдигам очи към небето с въздишка и какво да видя - облак с форма на сърце точно над главите ни. разведрих се веднага.
и когато по-голямото дете донесе подарък за татко си, се разсмяхме от сърце със сервитьорката там на избора му. взел една дреха, напълно в стила на баща му, на мен ми се обади само да ме уведоми какво е намислил и да се консултира за размера. а преди това се консултира и с портмонето ми и без да занимава мен с подробности. 
след 20 минути подаръкът е подарен, повече няма търпение, а рожденният ден е на следващия ден.
по-малкото дете (1г. и 8 м.) има по-добра дисциплина.
вече свикна с това, че хората не го забелязват специално. доскоро беше безобразие някой да не отвърне на погледа му, да не му знае името и да не му се усмихва. затова и той вече се усмихва само на познати лица. 
груб е светът за децата ни и всяко въображение се изчерпва, когато трябва да обясни за къде някой бърза или как можем да спираме някоя смешна игра. 
искам децата ми, още докато са малки, да имат идеи. свои собствени, а не чужди и не мои. не искам да знаят истини, да учат в Манхайм, ами да не им трябва чужд език и да могат да правят промени.
никакви сложни виждания. 
след минути облакът се разнесе, сърцето се разпадна на малки части, отнесени от вятъра.

Облачето винаги знае отговора на всички въпроси - и на малчуганите и на техните родители, порасналите деца :)

А идеите - те са лекокрили и сами намират пътищата си!