Все по-малко се опитвам да съчувствам на хората и да се поставям на тяхното място или да погледна нещата от тяхната страна. Къде трябва да оставя лично моята гледна точка. Най-добре е изобщо да не се взема страна, а просто да се придържаме към по-голяма критичност, вместо например към все така критикуваната позитивност.

Опитвала съм се да разбера, без съчувственост обаче, страдащите от психлогически разстройства. Те много лесно могат да бъдат анализирани, могат да бъдат лекувани, въпреки че създават големи перипетии, докато на тях самите не им е проблем да създават неудобства заради себе си. Те естествено търсят внимание и подкрепа, но нямат проблем и не се чувстват дискриминирани, ако никой не ги подкрепя. Някои от тях обаче преувеличават в подозренията си, че останалият свят иска да ги изгаври по всякакви начини.

Клиничното определение на граничните личностни разстройства включва девет симптома, от които трябва да са налични поне пет, за да се диагностицира някой като страдащ от психично разстройство. Възможните комбинации от тези симптоми възлизат на 256.

Хората, които страдат от личностни разстройства казват, че имат липса на усещане за собствено аз и това се дължи на отглеждането и възпитанието им. Не могат да разпознаят и усетят себе си като личност, или като единна личност. Най-честият симптом на граничните личностни разстройства, който споменават, е чувството за празнота. Те нямат приятели, нямат цел, нямат мечти, стремежи. Нямат посока в живота. Имат занижена самооценка и им липсва самоувереност. Много от пациентите се самонараняват. По-често по-интелигентните са чувстват безсмислено и безцелно или го усещат по-остро и като по-обземащо.

Специалисти по личностни разстройства съветват публиката да се дистанцира например от колеги, които са токсични и натоварващи с техния безпорядък и личностни проблеми. Пациентите имат нужда от социализация, особено  пациентите-мъже, които по-често имат асоциалното поведение, имат нужда от топли отношения, а не от изолация. Съветът на спецалиста обаче е към околните, които трябва просто да не се въвличат в проблемността на страдащите, а не да не им се обръща внимание и да бъдат игнорирани.

На мен не ми харесва как страдащите от психологически разстройства си раздават помежду си съвети, които всъщност не им помагат да си решат кардинално проблемите и да престанат да бъдат страдащи, а вместо това ги учат как да бъдат по-успешни разстроени хора. Дават връзки само към автори, които имат същите проблеми, към терапевти или програми за помощ. Болестта им е станала единственото, около което се върти животът им, те трудно приемат да се разтушат с нещо различно от назначената им терапия, отказват каквато и да е друга дейност, защото се чувстват негодни за друго, освен за терапиите си. Не толкова самите те, а психичните им разстройства са център на целия им свят.

Те са пишещи само за психично здраве и психични болести. Раздават си награди по блоговете, подкрепят се, но не се оправят. Казват, че искат, но не се получава.

Да не би някой да вярва, че могат да бъдат излекувани от психолози. Терапевтите само се борят, често по двойки, защото тези страдания са реални, комплексни и натоварващи дори за тренирани хора. Единият специалист воюва с маниите и изстъпленията на пациента, другият – с причините, довели до заболяването. Защото депресиите не са вродени и повечето от тях започват в младостта, даже преди да е свършило детството.

Повечето пациенти се оплакват от разстроен или слаб стомах и от първопричините за разтройствата са недохранване и липса на определени хранителни вещества, което води до дисбаланс в биохимията на мозъка. Налице е взаимовръзката между стрес за психиката и възникващо на основата на този стрес направилно хранене, смущения на храносмилателната система и като последица от тях могат да възникнат смущения в психологическия статус.

Храненето е толкова важно.