спомените ми от 17-та ми година са най-ярките. всичко, което си спомням е било позитивно, било е някакъв връх, към който не мога да се върна. нещата по-нататък не са били такива, че да ми дават усещане за свобода. борех се за нея, понякога се обърквах кое ми я отнема.  именно в изолация се чувствах най-добре и най-свободно.
струва ми се, че съм живяла само до 18-та си година. бих умряла сега преспокойно. и преди пак бих умряла, само малко по-неспокойно щеше да е умирането ми. не искам да си представям, че мога да липсвам на някого.
вярно, не ми липсва нищо, имам си дори цели и мечти, колко хора умират с мечти и цели пред себе си.