хайде да не се делим. разделянето неприкрито. истинските писатели не го правят, те не разделят хорския свят.
   умножен


   както писателите четат края, аз също го чертая. там ще останат други, моето значение е отминало.  плача не за това, че няма да съм тук, а затова че ще има раздел, ще ми липсваш. 
  когато отмине време,  че те гледам, няма да си припомням дните назад, няма да има спомен, ще бъде приключението пак. не правя тестове с хората, и не ги проверявам, и не са на изпитателен срок.

 примерът за самомнение и собствена значимост, който ме забавлява, изваден от роман:
 И дори да е неизбежно да си отиде и неизбежно – да ми изневери, то за някакъв отрязък от време всичко, от което се състои същността ѝ, ми принадлежи, и това е най-важното, после ще има само едни отломки, които ще се паднат на други, и тези други никога няма да узнаят какво ми е дала на мен, цялото богатство на душата и тялото си, с което ме е дарила – така че какво още би могло да ѝ е останало след всичко това?

светът искат да свърши с тях, да не спят другите и да не се събудят без тях, уникалните ни мъже. добре, че остаряват, много добри.


 самомнението на жените е още по-голямо, защото те страшно ревниво си пазят драгоценните душички и не ги отварят за друг. така слизаме в ада със стиснатите си скъпоценности.


  калуня-каля е написана така, че да е устойчива на разказване. додето не я прочетеш сам, не знаеш кода. мълча. питаха ме за нея, нищо не казах, не можах. играх я, така ме разбраха.
 ако има нещо мистично, то е защото се опитваш да разказваш от името на останалите герои, които ти се струват по-главни, по-важни, какво са си казвали те, докато чорбаджията говори. сигурно е бил гениален божинов.

винаги има и други  като нас точно, а нали искаме едно и също, затова, и точно така ще разтурим света, забавно е, на всеки език е било казвано. от индианската страна го виждам сега.

доброто е това, което е добро за всички. 

дали открих онова, което търсих.
разбира се. ужасно е, но се разбира. 
 
 раждаш се, сам си правиш живеенето и умираш.

 тестове за умирането се правят с психотици.
в момента на смъртта в мозъка се случват най-хубавите неща, дори ефектите от страх, липса на кислород и действие на невромедиаторите правят процеса на умирането приключенски. страхът не ми е привичен, но в случая дава бонуси. може и да се уплаша, но това, което ще крещя е, че ще искам, а не че няма да искам, днес или утре. толкова е тържествено, сам умираш, само аз съм. никого няма да потърся. нали съм част от цялото.